Плевенската филхармония чества своята 70-годишнина с авторски концерт на Христо Йоцов под диригентството на Борислав Йоцов. В Плевен концертът се е състоял на 17 февруари, повториха го на 21 февруари в софийската зала “България”. Тук е мястото да припомня, че за тези седем десетилетия оркестърът е поддържал интереса към класическата музика в града, създал е публика да я слуша, да зачита труда и усилията на музикантите, написали неговата история. Това са и българските диригенти и солисти, които работеха със състава – всъщност почти всички български диригенти и много голяма част от солистите на България са гостували на оркестъра. Сред тях задължително трябва да отделя 35-годишната работа, като главен диригент на състава, на Георги Нотев, който правеше възможното оркестърът да се гради всекидневно. Дори и когато беше главен диригент на Софийската опера. От години директор на филхармонията е Любомир Дяковски, а оркестърът, както ми съобщава сайтът, в момента няма постоянен или главен диригент. Сайтът ме информира също и за днешната репертоарната политика на оркестъра, очевидно определяна от неговия директор, която най-често предпочита флирта с ентъртейнмънт жанровете – рок-концерти, мюзикъли, кино, салонна музика. Понякога се случват и класически концерти.
Затова колкото и необичайно да е решението да честваш 70 години от историята на оркестър с авторски концерт на музикант, чийто творчески живот минаваше в конвенциите на джаз и поп-музиката, в случая то не бе много изненадващо. А и изборът на Дяковски в случая не буди възражения. Поне от моя страна. Защото името на Христо Йоцов – джаз-музикант, композитор, педагог и аранжор навсякъде носи допълнителния бонус на усещането за качествена музика, богата с идеи, просвирена със забележително импровизационно въображение. С една вдъхновена почтеност, една сериозност, отдаденост в практикуването на музика, която респектира. Този човек си тежи на мястото още от ранната си младост. Още от джаз-дуото (по-късно триото) “Акустична версия”, (с Антони Дончев, по-късно и с Георги Дончев), което стана известно в Европа още със създаването си през 1985 г. Години наред гледах да не пропусна концерт или плоча на “Версията” (за съжаление плочите са малко) и да пиша за тях. Йоцов свиреше, разбира се, и с други свои връстници. Още си спомням една паметна вечер в клуба на Софийската опера, който беше джаз-клуб, когато Боян Воденичаров и Христо Йоцов свириха страхотно заедно, влизайки във водите на Чик Къриа и Гари Бъртън с прочутия цикъл на Къриа “Детски песни” – една перла в камерното джаз-мислене, събрала в себе си част от идиоматиката на музиката на ХХ век. Когато съм имала възможност и когато сложната ми работна програма позволяваше не съм пропускала да чуя перкусиониста Христо Йоцов. По-късно се запознах и с друга негова роля – тази на аранжора. Не са малко пиесите, които съм чула, преродени в негови аранжименти – направени с вкус, с култура, с тънко чувство за тембър, за сливане на тембри. И с една рядко срещана деликатност при намесата в авторовия музикален текст. Йоцов, композиторът на по-големи форми, амбициран да овладее езика на симфоничния оркестър “ми се представи” с партитурата на неговия концерт за пиано преди повече от десет години. След това той изсвири в зала “България” на честване на учителя си Добри Палиев своя концерт за барабани и оркестър, който не ме покори, най-вече с противоречието в уговорената роля на барабаните. Но така или иначе той е музикант от значение и затова авторският му концерт за мен бе интересен не само като показване на най-нови негови неща. А и като естетическа сума от някои негови главни роли – солист-инструменталист, импровизатор, композитор, оркестров мислител.
С Празнична увертюра “Плевен 2023” (2022) концертът започна както се очакваше – жизнерадостно, с музика, заредена с енергия, написана точно в канона на жанра си, изсвирена прецизно от оркестъра под старателната палка на Борислав Йоцов. Нещата се развиха и се приближиха до нивото на търсения и желан артистизъм в Концерта за тромпет и тромбон (2022), написан за чудесните Михаил Йосифов и Велислав Стоянов. Тук музикалният език бе много по-изненадващ, същевременно комплексен, изразяващ ясни идеи и намерения. Традиционно описаната от автора структура, благодарение на импровизационните ядра в соловите партии и тембровата игра между тях, която и Йосифов, и Стоянов владеят великолепно, бе подчинена на по-различни импулси на развитие във формата – получи се красиво и интригуващо разместване на музикалните пластове с въображение в метроритъма, в който проблясваха знакови танцови схеми. Участието на оркестъра допълнително разтвори и осмисли звуково диалогичната игра на солистите. Най-органично, най-естествено се изля Концертът за маримба и ударни “Картини от два свята” (2019), който и Василена Серафимова – маримба, и Христо Йоцов – барабани “проговориха” в интензивен диалог, отново с преобладаваща импровизационност. Музикалният текст на маримбата бе отдаден на идеята за брилянтно проведен инструментализъм, съчетаващ остинатността на ритъма и задаваща носещите тематични ядра от мелодика, която “изтичаше” и продължаваше в оркестъра. В разгърнатите сола на маримбата носталгично се прокрадваха и жалонни мотиви (например от Чик Къриа или схеми на Бърнстейн), а Христо Йоцов бе генераторът на импро-импулсите, чийто слух и рефлекс зареждаха следващия сегмент от монолога на маримбата – до нейната впечатляващо дълга каденца. Въпреки уточненията на автора за (отново) класически тричастен цикъл формата пак бе пронизана от провокациите на своеобразното креативно нетърпение на своя създател, което бе туширано от силно изразената лирическа идентичност на втората част, заключена и в мелодиите на соло изявите на музиканти от оркестъра. Прелестна лирика, както се казва! И много сполучлив финал, оставен на спонтанния наратив на солиращата маримба, който Серафимова изгради с изключителна инструментална енергия. И с инструментална подвижност, напълно отговаряща на впечатляващата й биография, наситена с концерти по цял свят, които може да се проследят в сайта й www.vassilenaserafimova.com. Финалната част организира солисти и оркестър в бясна надпревара, в която традиция и настояще се срещаха и разминаваха. Имах чувството, че в тази своя партитура Йоцов е пожелал да напомни за всичките си главни роли – на страхотен инструменталист, на импровизатор с великолепен инстинкт за форма, на композитор, познаващ и решен да припомни възможностите на симфо-джаза, на “танцуващия с оркестъра” автор, за когото класическите постулати са единствено опори в укротяването на тоновата енергия, която го владее, при това съвсем условно. И имаше гъвкави партньори в лицето на Борислав Йоцов и музикантите от Плевенската филхармония, на които очевидно допадаше възможността да честват юбилея си в този музикален контекст.